- умът откача..

Гледам я-с моите коси,

моите очи,моите ръце,

цялата като мен.

Взирам се в нея

и тя се взира обратно,

запечатана в прашното огледало.

Мимики-еднакви.

Движения-досущ.

Но безгласна,глуха сякаш ми изглежда.

Аз,но не съвсем.

Това,в което ме превърнаха и живота,

и битието,и хората,

е една антитеза на индивидуалната ми същност.

Аз й се усмихвам,

а тя рухва в плач.

Аз бликам от несравним екстаз,

тя е погълната от самотното отчаяние.

Моята антитеза.

Моята несъществуваща близначка.

Понякога изтървам юздите на живота и душевността си ,

позволявайки на антитезната ми същност да ги поеме.

Като дух вселява се в мен 

и без запитване превзема всичко трезво.

От борбена и упорита личност

ме снижава в типа отказващи се и отчаяни хорица.

Антитезата не ми дава да си спомня какво е благо чувство,

що е достойнство и женско самочивствие.

Всеки от нас има една скрита антитеза в дълбините на същността си,

чакаща да бъде освободена от тази пещера.

Има и такива,

при които тя си плува на повърхността.

Аз съм аз,

а вие сте вие.

И ще се предпазя максимално от това да позволя на някого или нещо

да ме накара да се сравня с друго изразно средство освен с градация.