Изпълнена с непотрепващо спокойствие.

Осветена от безбройните звезди, плуващи в тъмно-синьото небе.

Луната се е скрила някъде,

под наметалото на срам или зад онзи черен облак.

Аз стоя на хълма,

видно покрит с мирис на маргаритки,

недокоснат,нежен.

Притесних го аз в магнетичната вечер и просто седнах върху него.

И той може би нямаше против.

Наред с мислите ми

и вятър летен непрестанно жужеше.

И тук-там прелиташе някоя нощтна птица,

вероятно заинтригувана отностно моето присъствие на хълма.

Моето присъствие бе мълчаливо и непринудено

като прекрасната нощ.

Като че ли телепатия ни свързваше,

аз като книга й позволих да ме прочете

и тя ме прочете,цялата.

Звездите се събраха над мен,

образуващи една естествена сребърно-бяла светлина.

Аз легнах върху хълма..

и гледах,и гледах,

и се възхищавах на природата и красотата.