Това ме докосва и то силно.
А аз ти се усмихвам плахо,отпивайки от чашата с уиски.
Има пламък,има светлина в прекрасните ти очи.
Така исках те да са мои.Да гледат мен.
По този магичен,влюбен начин.
Но уви,не винаги нещата са толкова прости..
и не винаги получаваме това,за което копнеем.
И пак отпивам.
Да бъда точна- Johhny Walker-Red label.
Може би ще прозвуча като някоя изпаднала пияница..
но алкохола в такива моменти наистина е мой приятел.
Хората казват:,,Сляп си..не виждаш очевидното,,
И може би са прави.
В тази декемврийска вечер,когато падна първия сняг за тази година,
аз осъзнах..
че надежда не ще жъна повече.
Нямам място в сърцето твое.
Залъгвах се..даже прекалих.
Все си повтярях и тъсех някакви малки знаци.
Но всичко е заблуда на моето съзнание.
Идва момент при нас хората..
когато толкова желаем нещо,че се хващаме за всяка подробност с надеждата,
че тя ще ни отведе към изпълването на това нещо,което желаем.
И пак отпивам.
Затварям очи и в съзнанието си плувам в океана.
Плувам и плувам..даже не се умарям и за секунда.
Но решавам просто да легна върху това голямо синьо легло.
И да се нося-по течението.
Неусетно озовавам се на брега.
Пясъкът-толкова златен и приятен,нежен на допир.
Измежду него-мидички в разностранни цветове.
А те биват погълнати от бурните вълни.
Докато краката ми се сливат с топлия пасък,
ти сливаш ръката си с моята.
И ето ни-влюбени закубени както казват.
Но отново-уви..това е само в моето съзнание.
В твоето не знам какво има.
В твоят ум ние сме приятели.
А ние сме си приятели.
И аз се превърнах в това момиче,влюбило се в най-добрия си приятел.
Връщам се в реалността.
Океанът,пясъкът,ти-изчезнаха в спомен.
Мамка му...уискито привършва.
Поглеждам те отново плахо,със страх,че ако не те погледна плахо
ще усетиш всъщност какво значиш ти за мен.
И когато ми говореше за нея,
аз сама си протеворечах,че и за мене има място и време,и възможност , и чувства.
Незнайното ,което е..защо точно в тази леко-снежна зимна вечер осъзнах,че това не е така.
Няма място,време,нито възножност,още по-малко пък чувства.
Как да избягам от твоята клопка.
Умна съм,но явно не достатъчно ,че да измисля изход.
Откровението в мен си провира път.
Нямаш си и на идея колко думи ръся по теб.
Не ги заслужаваш,
още по-малко пък сълзите ми.
Ти си музата на отчаяната изгубена,неосъществила се любов у мен.
Трябва да те пусна.Трябва нова муза.
Може би времето е моя изход.
На него се надявам аз.
И не само аз,а и моето сърце и душа.
Трябва да ги пазя.Позволи ми да ги запазя.
Не ги изгаряй,моля те.
Не ги карай да скърбят по теб.
Пресушавам чашата с последна глътка.
Навън вали снежец все още.
Вали леко,много леко-като моята надежда за теб.
Тя вали в душата.
Но дори и да имам времето като лек,
как да го използвам като ти си в кръгозора ми почти непрестанно?
Как да загася този огън,който ме изгаря вече 2-3 месеца?
Как да отлюбя най-добрия си приятел...
Мистерията на моята любов към теб е в това,
как изобщо пламнах аз по теб.
Кое беше нещото,което ме подпали?
Смисъл няма в тези въпроси.
Няма кой да ми отговори на тях.
Те просто ще се изтрият от ума ми с времето.
Няма да си ги задавам вече.
А до тогава
ми остава въображението,сънят,малките мечти.
Ще си представям красиви и нежни мигове,
преживявания,които няма да се случат в действителността.
Виждам те.
Ти си мой.
Само и единствено мой.
И осъзнал си как те ценя.
И ме цениш и ти.
И сме прегърнати.
И заключили устни.
И сърца.
Тук-в моя ум.
Тагове: