Това ме докосва и то силно.

А аз ти се усмихвам плахо,отпивайки от чашата с уиски.

Има пламък,има светлина в прекрасните ти очи.

Така исках те да са мои.Да гледат мен.

По този магичен,влюбен начин.

Но уви,не винаги нещата са толкова прости..

и не винаги получаваме това,за което копнеем.

И пак отпивам.

Да бъда точна- Johhny Walker-Red label.

Може би ще прозвуча като някоя изпаднала пияница..

но алкохола в такива моменти наистина е мой приятел.

Хората казват:,,Сляп си..не виждаш очевидното,,

И може би са прави.

В тази декемврийска вечер,когато падна първия сняг за тази година,

аз осъзнах..

че надежда не ще жъна повече.

Нямам място в сърцето твое.

Залъгвах се..даже прекалих.

Все си повтярях и тъсех някакви малки знаци.

Но всичко е заблуда на моето съзнание.

Идва момент при нас хората..

когато толкова желаем нещо,че се хващаме за всяка подробност с надеждата,

че тя ще ни отведе към изпълването на това нещо,което желаем.

И пак отпивам.

Затварям очи  и в съзнанието си плувам в океана.

Плувам и плувам..даже не се умарям и за секунда.

Но решавам просто да легна върху това голямо синьо легло.

И да се нося-по течението.

Неусетно озовавам се на брега.

Пясъкът-толкова златен и приятен,нежен на допир.

Измежду него-мидички в разностранни цветове.

А те биват погълнати от бурните вълни.

Докато краката ми се сливат с топлия пасък,

ти сливаш ръката си с моята.

И ето ни-влюбени закубени както казват.

Но отново-уви..това е само в моето съзнание.

В твоето не знам какво има.

В твоят ум ние сме приятели.

А ние сме си приятели.

И аз се превърнах в това момиче,влюбило се в най-добрия си приятел.

Връщам се в реалността.

Океанът,пясъкът,ти-изчезнаха в спомен.

Мамка му...уискито привършва.

Поглеждам те отново плахо,със страх,че ако не те погледна плахо

ще усетиш всъщност какво значиш ти за мен.

И когато ми говореше за нея,

аз сама си протеворечах,че и за мене има място и време,и възможност , и чувства.

Незнайното ,което е..защо точно в тази леко-снежна зимна вечер осъзнах,че това не е  така.

Няма място,време,нито възножност,още по-малко пък чувства.

Как да избягам от твоята клопка.

Умна съм,но явно не достатъчно ,че да измисля изход.

Откровението в мен си провира път.

Нямаш си и на идея колко думи ръся по теб.

Не ги заслужаваш,

още по-малко пък сълзите ми.

Ти си музата на отчаяната изгубена,неосъществила се любов у мен.

Трябва да те пусна.Трябва нова муза.

Може би времето е моя изход.

На него се надявам аз.

И не само аз,а и моето сърце и душа.

Трябва да ги пазя.Позволи ми да ги запазя.

Не ги изгаряй,моля те.

Не ги карай да скърбят по теб.

Пресушавам чашата с последна глътка.

Навън вали снежец все още.

Вали леко,много леко-като моята надежда за теб.

Тя вали в душата.

Но дори и да имам времето като лек,

как да го използвам като ти си в кръгозора ми почти непрестанно?

Как да загася този огън,който ме изгаря вече 2-3 месеца?

Как да отлюбя най-добрия си приятел...

Мистерията на моята любов към теб е в това,

как изобщо пламнах аз по теб.

Кое беше нещото,което ме подпали?

Смисъл няма в тези въпроси.

Няма кой да ми отговори на тях.

Те просто ще се изтрият от ума ми с времето.

Няма да си ги задавам вече.

А до тогава

ми остава въображението,сънят,малките мечти.

Ще си представям красиви и нежни мигове,

преживявания,които няма да се случат в действителността.

Виждам те.

Ти си мой.

Само и единствено мой.

И осъзнал си как те ценя.

И ме цениш и ти.

И сме прегърнати.

И заключили устни.

И сърца.

Тук-в моя ум.