Изпълнена с непотрепващо спокойствие.
Осветена от безбройните звезди, плуващи в тъмно-синьото небе.
Луната се е скрила някъде,
под наметалото на срам или зад онзи черен облак.
Аз стоя на хълма,
видно покрит с мирис на маргаритки,
недокоснат,нежен.
Притесних го аз в магнетичната вечер и просто седнах върху него.
И той може би нямаше против.
Наред с мислите ми
и вятър летен непрестанно жужеше.
И тук-там прелиташе някоя нощтна птица,
вероятно заинтригувана отностно моето присъствие на хълма.
Моето присъствие бе мълчаливо и непринудено
като прекрасната нощ.
Като че ли телепатия ни свързваше,
аз като книга й позволих да ме прочете
и тя ме прочете,цялата.
Звездите се събраха над мен,
образуващи една естествена сребърно-бяла светлина.
Аз легнах върху хълма..
и гледах,и гледах,
и се възхищавах на природата и красотата.